.:: ОТВОРЕНО ПИСМО ДО БЪЛГАРСКИТЕ МЕДИИ И ИНСТИТУЦИИ ::.


Когато в късните новини по БТВ на 16 юни се появи моя снимка от една от последните ми книги, с потрес узнах, че съм бил сътрудник на ДС. Бях представен вълнуващо като агент Явор.
Имам превъзходна памет и зная какво съм правил през годините. Затова с чиста съвест мога да заявя - никога и при никакви обстоятелства не съм имал съпричастие към тайните служби. Нещо повече. Дори смея да твърдя, че съм един от малцината сред тогавашните културни среди, който е отказал сътрудничество на службите.

На 22 юни отидох да се запозная с досието си в съответната комисия. В досието ми няма никакъв мой подпис или знак за съгласие за сътрудничество, няма мои информации. На сайта на комисията е отбелязано, че съм сътрудничил към ДС, ПГУ-ХІV. Напомням, че ПГУ е Първо главно управление, т.е. външно разузнаване, а какво е ХІV не знам (може би Франция?). В тънката папчица с четиридесетина страници единствено верни са биографичните справки за мене, за семейството ми и близките ми, трикратно възпроизведени и прошнуровани. Всичко останало са свободни съчинения на водещия офицер, чието име узнах от сайта. Съмнявам се дори в достоверността на посочените в сайта две дати - на вербовката (10.02.1973 г.) и на регистрацията (22.02.1973 г.), защото в спомените ми опитите на ДС да ме вербува се отнасят към ранната пролет на онази година, вероятно април. В досието е отбелязано, че съм снет от отчет през ноември 1973 г.

През онази далечна година бях вече старши асистент по Антична и западноевропейска литература в Софийския университет, к.ф.н. (кандидат-доктор на филологическите науки) и нашумял млад критик. От декември 1967 г. до април 1968 г. бях на специализация в Университета в гр. Клермон Феран, Франция.

А ето истината за моята "вербовка". Обадиха ми се по служебния телефон с покана да се явя в КПКВЧ (Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина). В уречения ден и час в един от кабинетите в Комитета на ул. "Алабин" бях посрещнат от трима души, двамина на моя възраст, около тридесетте, и един по-възрастен. Предложиха ми да ме изпратят на честване или конгрес във Франция през май. Ако вярно си спомням, ставаше дума за Ламартин. С удоволствие приех, тогава подобни покани бяха рядкост. Уговорихме се за нова среща, на която да уточним подробности около доклада ми.

След седмица или две ме поканиха отново в същия кабинет. Тогава съвсем неочаквано заявиха, че са от тайните служби и ми предложиха да им сътруднича. Щели да ме изпращат на конгреси, симпозиуми, писателски срещи в чужбина, а аз трябвало след това да ги информирам какво е отношението към социалистическа България, както и за конкретни участници в срещите. Бях силно смутен, но заявих, че искам да обмисля предложението им. След още десетина дена лицето, оповестено в сайта на комисията по досиетата като ст. лейт. Георги Караманов, ми се обади по телефона у дома (помня, че беше събота) и ми каза, че пристига с личната си кола и ме помоли да го чакам на улицата. Разговорът ни се проведе на четири очи в колата му. Казах му, че възнамерявам да правя научна кариера и да се изявявам като литературен критик, а тези занимания никак не се стиковат с тяхното предложение. Казах, също така: "Имам двама сина (тогава на пет и на две години) и не мога да си представя как бих им обяснил един ден, че съм сътрудничил на тайните служби". Вербовчикът помълча и каза: "Разбирам. Смятайте, че не сме разговаряли изобщо. Никой не бива да узнае за срещите ни". Никога повече не съм го виждал и ако е жив, не съм сигурен дали бих могъл да го позная. Възможно е тогава той да е носил документа, който е трябвало да подпиша, за да се удостоверя като агент Явор. Очевидно тогава вече ми е било заведено досие, тъй като са предполагали, че е нямало как да им откажа. Абсурдът на ситуацията с моето агентурно сътрудничество на ДС се потвърждава освен от липсата на мой подпис под какъвто и да бил документ, но и от факта, че съм бил на отчет едва девет (9) месеца. И в онези времена, и сега това трябва да означава, че или съм бил безнадеждно провалил се агент, или че съм такъв само в главите на някои хора. Естествено след тази моя последна среща със ст. лейт. Георги Караманов така и не заминах на честването или конгреса за Ламартин.

Сега си давам сметка, че въпросният вербовчик е нямало как да каже на началниците си, че се е провалил в опита да ме вербува и в продължение на няколко месеца е имитирал дейност. Докладните му записки, съдържащи се в досието ми, са смехотворни измишльотини. Пише, че "опознавателна" среща с мене е имал в кабинета ми през декември 1972 г., но ако беше така, щях да го позная по-късно в КПКВЧ. Срещали сме се били в МЕИ (така се наричаше Машинно-електротехническият университет) в кабинета на някакъв професор, а кракът ми никога не е стъпвал там. Още в самото начало на "контактите" ни ставало дума да бъдела продължена специализацията ми в Париж. Никога не съм специализирал в Париж, минавал съм само пътем.
Нека не пропусна да отбележа, че през 1966-1970 г. като млад учен помагах на проф. Емил Георгиев (по-късно академик) в ръководството на Летния семинар за българисти и слависти към Университета. Последните две години бях заместник-директор на семинара. По това време от Университета вероятно са ни искали информация за неколцина чуждестранни участници в летните курсове. Разпознах в досието една страничка от подобна информация, но откъде я е измъкнал лейтенантът не мога да знам. По-важното е обаче, че тъй като е неподписана, отдолу той е написал с тънка химикалчица Явор.
Имам още доказателства за неумелото съчинителство на моя вербовчик, но ще ги отложа за времето, когато получа от комисията по досиетата копията на поръчаните от мене 32 и 36 страница.

Такава е истината за моя "служебен романс" с тайните служби. И по времето на социализма, и в годините на прехода тайно съм се гордял, че съм намерил сили да откажа сътрудничество на ДС. Ако съм бил сътрудник, щях да си посипя главата с пепел и да кажа "Такива бяха времената" и т.н. Но днес, когато думата агент е синоним на аморалност и доносничество, не мога да приема да бъда поставян в кюпа при действителните доносници.

 

София, 25 юни 2011 г.

Симеон Хаджикосев